Изгубени

Жегата в събота беше страховита – не толкова градусите, колкото ужасното настроение, което спусна над София. Всички бяха в лошо настроение, всички изживяваха депресии и екзистенциални кризи. При мен, в добавка имаше и ПМС-ване с пълна сила (разбирай – карам си колата и крещя по всички, а после се прибирам и гледам какъвто и да е филм и се разревавам, оплаквайки живота си).

Затова с Васчето и Поли взехме генерално решение за неделя– отиваме на пикник. С барбекю, полянка, някой гьол, дръвчета с дебели сенки … Искахме хем да не е много далече от София – тоест да не е на любимата ни Рила J, нито да е прекалено близо – тоест да не е Витоша. Спряхме се на язовир Студена, който се намира над Рударци.

В неделя се наспахме добре и без никакво бързане и излишни нерви се събрахме и отидохме да пазаруваме. Аз бях взела хладилната чанта и една скара с дървени въглища – еднодневка от Фантастико, както и 2 одеала, чинийки, чашки, вилици, ножове, салфетки, вестници   Затова взехме само ядене и пиене – пържоли, кюфтета, зеленчуци, вода …

Излизането от София за Рударци е през Владая и пътят там е ужасен – говорихме си с какво ли впечатление остава чужденец, който идва в София с кола и попада на тези минни полета … но, млъкни сърце!

В крайна сметка стигнахме до табела, обозначаваща какво можем и не можем да правим на язовира, както и бариера и пиян пазач – но не и до язовир. Оказа се, както успяхме да разберем от чичото там, че след тази бариера коли не минават, трябва да идем пеша до язовира, който била на километър и 200. След първоначалния шаш (нямаме нищо против тоя километър, ама не беше лошо да знаехме предварително и да опаковаме багажа по-компактно в удобни раници), успяхме да нарамим всичко и тръгнахме. В момента, в който минахме бариерата, чичото завика по нас да се върнем и да си вземем колата, от него да мине. Ама ние – цък – като ще е пеша, пеша ще е, на гордост ни изби. После на връщане видяхме как всъщност се влиза с кола – носиш една бира на чичето и той вдига бариерата – бъдещите туристи натам да си запишат този съвет и после да почерпят (може и бира, но по принцип предпочитаме мохито).

Ходихме ли, ходихме, започнахме да се чудим колко пиян е бил този чичко и какво точно е имал предвид с този километър и 200? 5? 6? 12??

Поли се изтормози с тежката хладилна чанта (което не й попречи да си поклюка с приятелка по телефона J )

Когато пред нас се извисиха величествените борове, решихме, че язовира трябва да е зад тях – ако ли не, избираме си място за пикник на полянката отстрани и точка.

Оказа се, че наистина е там, макар че си харесахме и една полянка. Все пак отидохме до язовира, но някак си изобщо не ни хареса. Не беше нито диво, нито цивилизовано и честно казано – с много боклуци … Неприятно.

Затова се върнахме малко назад и си избрахме дебелата сянка на едно дърво на  прелестна полянка, където нямаше никакви хора.

Тук дойде веселия момент, в който се запитахме хмммм, някой палил ли е такава скара досега? Някой ИЗОБЩО палил ли е НЯКАКВИ въглища досега?

Васчето се нае със задачата да пали и разпалва – което всъщност се оказа усилено раздухване на жаравата. Всички опити на Поли да помогне с „Дай да духам вместо теб” и „Дай да ти помогна в духането” бяха парирани в зародиш. За мъничко подухаха и двете, но лаврите си бяха само за Васчето J

Ние с Поли рязахме зеленчуците и разхвърляхме подправки по меса и зеленчук, а Васчето пече. Втори съвет: Който ходи на пикник с барбекю, да си води Васчето за готвач. Точка.

То не бяха печени кашкавалчета върху пържолки и кюфтета, то не бяха доматчета върху пържолите да си пускат сосчето… спирам, преди да се удавя в собствена слюнка.

В крайна сметка изядохме каквото можахме, каквото не – прибрахме – и се отдадохме на лежане, медитиране, мързелуване, четене на вестници, печене …

Близо до мястото ни имаше рекичка, много приятно местенце:

Освен това дървото се оказа подходящо за катерчене

… и за медитиране под него с дзен взиране в ябълката на върха

Извода от преживяването беше – мястото е чудесно за пикник, но: или носете почерпка на чичето, или носете багажа си удобно опакован J Не забравяйте торбички за боклука и си го носете до място за изхвърляне – иначе разказваме играта на цялата идея за природа.

В петък сутринта Васчето предложи да ходим на Говедарци, да тръгнем в събота сутринта и да се приберем в неделя. Обадих се и на Поли и тя веднага се съгласи , резервирахме си стая в Дивите петли (http://divpet.atspace.com/index.htm). Най-бързо организираната екскурзия на света.

Тръгнахме в събота сутринта към 9 и решихме да обядваме преди да тръгнем по планината, така че обядвахме в ресторанта на хотела. Интересен факт – в момента, в който запалихме цигари, ни нападнаха много странни гигантски нежужащи комари, които не хапеха, а по-скоро се завираха в лицата и в храната ни. Първо не повярвахме на идеята си, че цигарите са виновни, но факт – като ги загасихме, гадовете изчезнаха. Странни комари-тютюнджии (според Васчето пуснати от активисти на Горичка, за да спрат тютюнопушенето J ).

От Дивите петли с колата отидохме до ски-базата, от която тръгва пътеката към хижа Мальовица – ето началото:

Пътеката е хубава и приятна, имаше доста хора, които ни припомниха какво е планинарска учтивост с непрекъснатите “Добър ден” и “Здравейте”.

Тук е момента да спомена, че тръгнахме от София добре екипирани със слънцезащитно масло и репелент за комари, които най-възпитано си оставихме в хотелската стая. Това си го слагаме като обица на ухото, много да внимаваме какво взимаме следващия път.

В раницата си носех двулитрова бутилка айрян от нискомаслено мляко, нооооо не и вода, която отново остана в хотела. За сметка на това си носех одеало за пикник и книга за четене Бях си наумила да се поразходя малко с тях и да си намеря хубава полянка, на която да пикникувам и да изчакам Васчето и Поли да се върнат – и така и направих. След 2-3 страници обаче съвестта и жаждата ми за приключения се обадиха и ме вдигнаха на крака – така че бавно, славно и полека додрапах до хижата (бурни аплодисменти със спорадични подвиквания “Ура!” и “Да живей!”).

Двете козлета Козирогчета вече пиеха бира и ядяха леща (тоест едното пиеше бира, другото ядеше леща). Васчето ми се беше обадила по пътя да ми каже, че “Бира на върха е най-хубавото нещо на света”, та съвсем ме амбицира да не се връщам. Васчето пък използва случая да се омъжи за планината:

Междувременно, останалата част от компанията, които бяха пристигнали предния ден и покорили самия връх Мальовица слизаха от него и се срещнахме на хижата. Пиха и те по бира и тръгнаха надолу, както и ние малко след това.

Прибрахме се в хотела и влязох да се къпя и когато излязох, девойките вече бяха заспали J Легнах и аз уж да почета, но като никога приключенията на Джак Ричър не можаха да ме задържат будна. Надигнахме се към 7:30-8, много гладни и се чухме с останалите да ни обяснят къде е кръчмата, където планирахме да ходим вечерта. Оказа се, че е в Говедарци и мен ме налегнаха притеснения за шофиране по тъмно, мокро (поваля доста докато спахме) и мъгливо, по тесен, криволичещ  и с много дупки път. Бях напът да се откажа, обаче знаех, че ще ме е яд, ако не го направим, така че се мобилизирах и тръгнахме. На отиване все още беше светло и се караше лесно. Останалите дойдоха по-късно и като изключим факта, че сьомгата със синьо сирене и кедрови ядки – (гейската ни поръчка J) се бави неимоверно дълго, беше весело и вкусно. По почина на Велинградския купон, накарахме всички да си разкажат за първите целувки и се посмяхме добре на някои истории J

Тръгнахме към 11:30 и шофирането наистина беше много адреналиново. Бях на дълги и се виждаше единствено и само осветения участък, величествените борове, в които всички сме влюбени, се извисяваха от двете страни и образуваха две черни стени. Мъгла се стелеше пред фаровете ни и създаваше невероятно призначно настроение. Spooky беше най-често спряганата дума в колата, а сравнението с пътешествията на Скуби-Ду и тяхната мистериозна машина – самоналагащо се J Когато се качвахме по този път сутринта им бях казала, че се чувствам като в компютърна игра – постоянни изненадващи заводи и дупки, които те карат да преценяваш и завиваш за секунди. Сега беше същото, но поне 6-то ниво – каза Васчето – за напреднали.

Стигнахме благополучно и Васчето ме прегърна на слизане от колата – предполагам, че се радваше, че е жива J J

Реши да пита Ивака вместо Are we there yet в тон с концепцията на блога, докато с него, Поли и Надето пътувахме за Велинград.  

По пътя София-Велинград обаче има доста табели, така че не успяхме да се загубим, виж в самия Велинград … няколко пъти. Накрая намерихме хотела (http://www.hotelelbrus.com/ocms/opencms/bg_menu/hotel/) и останахме много приятно изненадани, тъй като не очаквахме кой знае какво от трите му звезди.

Естествено, веднага се бухнахме в басейна, където Иво прекара следващите 4 дни.

Бяха общо взето мързеливи 4 дни, в последния от които решихме, че прекалено сме се заседяли на едно място и отидохме в Цигов чарк, където се разходихме по брега на язовир Батак и си го заплюхме за следващия пикник.

Моето е вдясно

 Уча Иво на Ten Green Bottles. Стигаме до последната бутилка и докато аз се дера  с „There are no green bottles hanging on the wall”, Ивака прави подобрение с измисления току-що от него завършек “And there is a big mess on the floor”. 

Леопарда на лицето е лично творчество, петната по тениската – също.

А ето какво сътвори на моето лице J J

И пак той

След вчерашната обстойна дискусия на тема секс или пържола (респективно секс или джин с тоник), при която секса спечели с почти 100%-ова преднина (Никси ни загуби някой друг процент като избра пържолата J ), днес с Поли, Васчето и Хриси отидохме да гледаме Сексът и града.

Да, ама не го гледахме. Оказа се, че било предпремиера и билетите стрували 14 лева – как пък не – да не говорим, че залата беше миниатюрна и нямаше 4 свободни места едно до друго. Хриската каза, че за световната премиера на Индиана са били 12. Което сигурно означава, че жените сме по-богати от мъжете (предположи Васчето).

Та противно на всякакви вчерашни гласувания, вместо на секса, отидохме в О!Шипка на манджата. Хапнахме, пийнахме, поклюкахме и тръгнахме да се прибираме. По пътя Хриси така удобно си легна на седалката, че помоли да я оставим там да спи през нощта и да спестя някой лев от тока за алармата. Васчето й каза, че в тоя случай, ще трябва да пиука всеки път като някой се приближи и тя се отказа – преалено тежко й се видя. А и Поли заплаши, че ще шофира цяла нощ със спящата Хриси до себе си. Така че стоварихме Хриси на метрото и тръгнахме към Васчето. По пътя си говорехме кога ще отидем все пак да гледаме филма (да гледаме финала на Пей с мен в понеделинк или да идем на кино? Те това е дилема).

Васчето слезе царствено от колата, наведе се през отворения прозорец към нас с Поли и силно и отчетливо каза:

На рождения ми ден трябваше да ходим с Валя, Васчето и Поли на едни бунгала над Говедарци. Само че на проклетите бунгала никой не вдигаше телефона цяла седмица и накрая се принудихме да вземем алтернативни мерки. Валя предложи вили Ягода и Малина на Боровец. Спряхме се на Малина – те са на два етажа, спалните горе, долу – хол и кухня.

Излизането от София беше трудна работа, със задръствания и ремонти по улиците, но в крайна сметка излязохме и пристигнахме без да се загубим нито веднъж – чак ни стана малко терсене. Е, в един момент свихме нанякъде, където не трябваше, но пък Валя доста бързо се сети, че не сме натам и се върнахме.

Бунгалото беше страхотно, имаше си всичко – и банята беше заредена с кърпи, сапунчета и шампоанчета; в кухнята – печка, хладилник и шкафчета, заредени с чаши, чинии, вилици и лъжици; телевизор, който не гледахме, но все пак го имаше; подово отопление.

Свалихме багажа и решихме да отидем до самия Боровец да се разходим. Пълна пустош беше там обаче, заведенията празни или не работят. Един кръчмар ни покани да ядем при него, че печели вече агнето за нас. За съжаление на няколко пъти се наложи да минем покрай него и взе да ни става противен. Тръгнахме към любимото ми заведение там да им го покажа – не знам как се казва, но е синьо и цялото изписано и изрисувано. Мдам, май се казва The Blue J. То обаче не работеше, собствениците седяха отвън и казаха, че нямало хора и затова решили да не работят. Но поне ни пуснаха да разгледаме, все така хубаво си е.

После направихме една по-дългичка разходка, само и само да избегнем кръчмаря с ангето.

Прибрахме се и седнахме на верандата да пием бира с ядки. Тук е момента да кажа, че вилите се отключват с карти, които, както разбрахме по трудния начин, ВИНАГИ трябва да са с нас. В случая картата беше вътре и бяхме оставили вратата отворена, пък Поли реши да я затвори и докато крещяхме НЕЕЕЕЕЕЕ, се оказахме заключени пред вилата. Добре, че Поли е млада и пъргава и изприпка до далечната администрация да вземе нова карта, която Валя после носеше в себе си през цялото време, защото щяхме да умрем от срам, ако се наложеше да си искаме трета карта.

После започнахме да слагаме масата, имахме пържоли, салати, а за мезенца – луканка, шунка, кашкавал; имахме и една кутия бяло вино.

Васчето – латино дива

Освен това имахме лаптопа на Васчето за музика и маски-домино за нас, с които се накичихме. Вас ме учи да играя хоро, а Поли ни пя караоке на балон J Най-тъжната за Поли част беше момента, в който ние трите се отдадохме на мили спомени и изпяхме всички култови руски песни от детството си, а тя нещастно опитваше да предложи Лени Кравиц J

 Поли – с караокето

И така, в песни, танци, смях и закачки, виното свърши.

Поли скокна да ходи до близкия ресторант (който не беше чак толкова близък, пресича се шосе и т.н.), но беше полунощ и не исках да я оставям да ходи сама, така че скочих и аз. За жалост обаче при скачането, разлях цялата салата по панталона си. Резервен, естествено, нямах. Така че казах на Валя да сваля дънките и да ми ги дава, а после взех и на Васчето обувките, че са по-удобни. Добре, че си имах сутиен и бикини J

Валя с усмивката

С Поли отидохме до ресторанта и поръчахме две бутилки Мускат, само че ако може да ни ги отворят там. Предполагам, че оставихме сервитьора с впечатлението, че нямаме търпение да стигнем до бунгалото и ще надигнем бутилките още с излизането от ресторанта J

Така или иначе, не ги изпихме по път , но за сметка на това чухме, че в съседно бунгало някой купонясва и пеят с пълно гърло, така че с Поли решихме да ги подкрепим и запяхме с тях. Само че като наближихме нашето бунгало, предполагам, че не се е чувал шума от купона, а само фалшивото пеене на две  мацки, всяка с по бутилка в ръка

Излишно е да казвам как ни се зарадваха вътре, но въпреки това втората бутилка не успяхме да я свършим. Легнахме с големи мъки, заради катеренето по тесните и стръмни вътрешни стълби към втория етаж (само хитрата Поли спа долу), но пък за сметка на това спахме като къпани.

На сутринта пихме кафе и трябваше да тръгваме, но въздуха навън беше толкова чист и свеж, а и наоколо тичаха катерички и беше толкова мирно и спокойно, че просто не ни се качваше в колата. Затова се разбрахме следващия път да не бързаме да тръгваме.

P.S. Сега, след като сложих снимки на всички, ще има вой, че не съм сложила моя – еми няма моя, аз снимах. Затова слагам снимки от духането на свещичките ми в домашна обстановка на истинската ми дата

 Дух

Събудих се сама в стаята. Девойките се бяха събудили и отишли да закусват, а аз изобщо не ги бях усетила. Така че се оправих и слязох в механата, където ме чакаха пържени филийки J

Това ни беше последния ден екскурзия, така че бяхме решили да не бързаме да се прибираме, а да минем през Търново, където да обядваме в Щастливеца (който не е хапвал там, бързо да поправи пропуска!). Оправихме багажа, сбогувахме се с Тишо и тръгнахме. Пак се ориентирахме по табелите и се оказа, че пътуваме по някакъе страничен път, а не по основния. След няколко табели време се оказа, че минаваме покрай Дряновския манастир и разбира се, решихме да спрем. Пак имаше много коли, но аз вече бях с опита си от Боженци и паркирах така, че после да се измъкна лесно и бързо. Решихме преди манастира да се качим до пещерата Бачо Киро. Бяхме безкрайно неподходящо облечени и обути, тъй като се канехме да ходим в цивилизацията, не бяхме планирали да покоряваме пещери, но пък това не ни спря.

Качихме се и влязохме в пещерата, беше невероятно преживяване – много красиво и много студено и мокро. Качихме се до залата, която е известна с акустиката си и се оказа, че точно тогава там има група момичета, които явно са от някакъв хор и пееха народни песни, така че останахме да послушаме.

След разходката в пещерата

На излизане се снимахме и се оказа, че грижливо накъдрената ми от ролките коса вече е права като праз от влагата J Следващия път реших да заведа и Иво и да се снимам преди и след J

После разгледахме и манастира, напазарувахме магнитите и малко сувенири за подаръци и тръгнахме към Търново. Там паркирахме и тръгнахме към централната улица, където е Щастливеца и … се загубихмееее. Попаднахме на паметника с конете, който е насред реката и в нормален ден това би било чудесно, но вече бяхме гладни и кисели и се изнесохме набързо оттам. В крайна сметка намерихме заведението и дори успяхме да намерим малка свободна маса навън – страшен късмет, тъй като там винаги е препълнено и дори в момента имаше опашка чакащи за маси вътре. Беше доста студено, направо се смръзнахме, но и това не ни отказа. Докато бяхме там се изсипа страшен дъжд, който за наш късмет спря, когато тръгнахме към колата.

Оттам нататък си беше спокойно пътуване до вкъщи и планове да се върнем, за да разгледаме всички места, които бяхме пропуснали този път.

Станахме за закуската – невероятни мекици, които ни сервира мацка, която решихме, че е на Тишо жена му (или сестра му, според това дали в момента някоя от нас искаше да се жени за него, или не).

След това тръгнахме към Етъра, където много ни хареса – беше доста по-малък, отколкото очаквахме, но беше красиво и интересно. Пихме айрян, който според Поли и Васка беше най-вкусен на света, пък според мен си беше просто айрян J и Поли снима поредната си котка.

После тръгнахме към Боженци. Предния ден на идване към Хитър Петър, бяхме видели на един разклон табела за Боженци, така че се върнахме до въпросния разклон. Спряхме, гледахме, търсехме – табела няма. Решихме, че може би сме се объркали и сме видели табелата на някой предишен разклон, така че тръгнахме да се връщаме по вчерашния път, но установихме, че това просто ни връща в прохода Шипка, така че обърнахме. Каква беше изненадата ни, когато връщайки се на разклона, все пак видяхме табелата Боженци и установихме, че предния път сме били спрели точно до нея. Толкова се смяхме на акъла си, че чак спрях колата да се покикотя и аз. После направихме почти същата маневра, когато решихме, че нещо не сме на правилния път и само да излезем на следващия разклон и се връщаме – пък на разклона все пак имаше табела, според която бяхме на прав път.

Пътят към Боженци е ужасен – тесен, стръмен и с много завои. Освен това очевидно половин България беше решила да го посети, така че едва намерих къде да спра. Разходихме си и си взехме печати, но просто не беше хубаво – Боженци е тихо старовремско селце, където да съзерцаваш къщи и природа сред тишина и спокойствие – а сега беше шумно и пренаселено като на Попа в събота вечер.  Поли обаче си намери котка за снимане J Разгледахме го селцето, но си тръгнахме сравнително бързо. Измъкването от колоната паркирали коли беше ужасно и моите нерви общо взето не издържаха, та взех да се зъбя на мацките в колата поединично и колективно. За съжаление, факта, че с часове не открихме пътя към Трявна, не допринесе за доброто настроение. Уж карахме по табели „Трявна”, после те рязко свършваха и трябваше да се върнем. В крайна сметка решихме да се върнем в Габрово и да почнем от там. Така се роди вестникарското заглавие „Призрачна кола броди из централния Балкан в търсене на Трявна”. Табелите в Габрово обаче още повече ни объркаха, понеже се въртяхме в кръг. Накрая решихме, че е време да седнем да обядваме и да се успокоим и да решим какво да правим. И понеже на пълен тумбак нещата изглеждат доста по-добре, след това си намерихме пътя и отидохме в Трявна, в която просто се влюбихме. Много красив град, с невероятни къщи. Разгледахме 2 музея, като във вторият имаше класна стая от времето на Петко Славейков – беше страшно интересна, освен това ни разрешиха да се снимаме вътре и се забавлявахме много.

Класната стая

Аз бях много изморена от шофирането, губенето и нервите и им предложих да ги закарам до другата страна на града и да ги изчакам в колата, докато разгледат. Така че тръгнахме към колата и стигнахме до нея точно в момента, в който се изсипа огромен дъжд. God walks in mysterious ways. Още веднъж J

Тръгнахме си направо за страноприемницата, а по пътя спряхме да си купим бира и ядки. Пристигнахме под проливния дъжд и се мушнахме мокри в стаята, пуснахме веднага климатика и се излегнахме на спалнята с бирата и ядките. Ето на това му казвам живот J Гледахме по телевизията Amazing Race и ни беше доста забавно, защото и там се ориентираха по карти и се губеха като нас J

По-късно слязохме и в механата да си доядем и допием и бяхме на масата на Тишо и компания, които изненадани ни попитаха няма ли да ходим на дискотека после – пък ние едвам се държахме на краката си J и едвам се довлачихме до стаята и до леглата.

На другата сутрин станахме и отидохме с кухнята на долния етаж да направим кафе, което пихме горе в леглата. Една от нас (няма да кажа коя, спокойно) разля кафе по леглото си и от срам решихме да не казваме на Тошка. Ако Тошка случайно чете това, нека да знае, че много много съжаляваме, че не й казахме, но беше от срам, а не от лошотия! А жената беше толкова добра, на изпроводяк ни даде пликче с направени от нея сладки.

По план-график продължихме към Казанлък, където щяхме да разгледаме Казанлъшката гробница (която решихме, че в Казанлък наричат само „гробницата” J). Мислехме, че сме се загубили на влизане в града (все пак това сме ние!), но за наша изненада не бяхме. Паркирахме зад поликлиниката и тръгнахме към гробницата. Там Поли беше невероятно разочарована, защото гробницата е просто една малка стаичка със стенописи. Няма трупове, няма мумии, няма катакомби – за които тя се беше настроила. На всичкото отгоре истинската гробница е затворена, а това, което се посещава е нейно точно копие, направено за посещения на туристи. Обядвахме в заведение до гробницата, където имаше готина котка, която пооправи настроението на Поли малко и даде началото на серията „Котки”, които Поли снимаше навсякъде по време на пътешествието.

След Казанлък трябваше да продължим към Габрово, където щяхме да спим. Помотахме се малко из града, търсейки правилния изход към Габрово и нещо не се ориентирахме. Тъкмо решихме, че пак сме се изгубили и се оказа, че на светофара, на който искахме да продължим направо (добре де, аз исках, Васчето твърдеше, че не е това посоката – ето, признах го J ) съм застанала в секцията за наляво, светофарите са отделни, не мога да се престроя и се наложи да завия. Веднага след завоя видяхме табела за Габрово и решихме, че това е един от случаите, в които  God walks in mysterious ways (другия случай беше предната вечер, когато чрез мен спаси колата на човека от падане в пропастта).

За мой срам трябва да призная, че когато тръгнахме към Габрово нямах ни най-малка представа, че трябва да минаваме прохода Шипка. Освен това, на табелите пишеше, че пътя е около 40 км, а в моите представи прохода е поне 400 (добре де, преувеличавам, ама все пак – 40 км???). Така или иначе, пътят беше красив, макар и труден за шофиране и дори спирахме да поснимаме.

Истинския Шипченски проход

В един момент се наложи да спрем зад голяма колона коли – оказа се, че този ден подновяват пътната маркировка и затварят периодично участъци от пътя. Така се оказахме в задръстване на съвсем истинския шипченски проход, а не лаишки на софийския булевард, където така или иначе се задръствам всеки ден. Беше много симпатично, с хора, наизлезли от колите и говорещи си дружески, без клаксони и нерви. А и тръгнахме сравнително бързо. Пак за мой срам трябва да отбележа, че не знаех и че през паметника Шипка се минава, докато не започнаха табелите и не започнахме да се убеждаваме една друга колко хубаво ще е да спрем и да се качим на Шипка. Речено-сторено, тръгнахме. Да кажа, че душата ми излезе на 900-те стъпала нагоре, ще е малко. Имаше вариант поне донякъде да се качим с колата, обаче ние туристки ли сме, или лукови глави – качихме я гадината.

Тук е момента да кажа, че Василена като първа туристка има книжка със 100-те туристически обекта, в която събира печати от тях. Ние с Поли също искахме да си купим, така че навръх Шипка се сдобихме със заветните книжки. Взех една и на Ивака с идеята да му слагам печати само на местата, на които реално е ходил. Оказа се, че където и да отивахме, вече бяхме ходили с него и Поли ходеше втрещена от факта, че „ходим по стъпките на един 7-годишен” J Моята страст да купувам магнитчета за хладилник от всяко интересно място, направо си намери майстора на тази екскурзия – към края вече си говорихме, че още една-две екскурзии и ще трябва да си купя двувратен хладилник.

В самия паметник Шипка човек се качва по (още!!!) вътрешни стълби до върха на паметника. Стълбите са от етаж до етаж и са тесни като за един човек, така че трябва да се изчакват качващите се и слизащите. Така в един момент седяхме и чакахме сума време едно детенце, което се лиготеше и не слизаше. Накрая изнервени подвикнахме „Хайде де!!” и бащата го привика да побърза и се оказа, че бащата е Кръстьо Лафазанов, така че, да, скарахме се на детето на Кръстьо Лафазанов J

Горе беше невероятно, духаше много силно, но гледката беше невероятна. Снимахме се там горе, а Поли едвам издържа снимката и тръгна да слиза, защото я хвана невероятен страх от високото – просто не можеше да стои права от ужас.

На върха на света – паметника Шипка

Ние с Васчето се помотахме още малко и заслизахме и ние. Слизането беше доста по-лесно, макар че като се оказахме при колата, краката ни трепереха и се постреснах как ще шофирам, но успях да се стегна. А и се оказа, че сме близо.

Следващото място за спане (където щяхме да спим следващите 2 нощи) беше страноприемница Хитър Петър близо до Етъра. Не бях виждала снимки на мястото и бях леко притеснена (понеже аз организирах маршрута и преспиванията). У Тошка беше хубаво и чисто, но банята беше обща на етажа и така съседите ни опознаха Василена съвсем отблизо по време на сутрешния й душ. А нямахме никаква представа какво стои зад думата страноприемница. Още повече се стреснах, когато навлязохме из къщите по пътя за натам и видяхме, че те са доста старички и порутени. Слава богу, страноприемницата се оказа разкошна, а ханджията – голям пич на име Тишо, който вдигна в очите ни реномето на ханджиите по принцип и зароди у мен съмнението дали пък не е добре да оставя трескавия софийски корпоративен живот и да стана провинциална ханджийка. После се отказах, защото реших, че не искам да се женя за мъж, чиято работа е да флиртува с туристките (понеже с нас го правеше определено, не че се оплакваме ). Стаята беше страхотна, с баня, климатик, цифрова телевизия и спалня и единично легло. Тишо, хилнат под мустак, каза, че явно на две от нас ще се наложи да се гушкат, пък ние с Васчето му казахме, че това за нас е никакъв проблем J

Използвах коза, че съм шофьорка да ме пуснат да се изкъпя първа J после се изкапаха и те, оправихме се и тръгнахме към механата на страноприемницата да вечеряме. Понеже бяхме много гладни, отидохме доста рано и нямаше никой още. Поли плахо попита Тишо дали има някакво ядене, при което всички избухнахме в смях, защото тя беше толкова изплашена от перспективата да не вечеря, че гледаше като подплашена кошута. Както после се оказа, ядене имаше колкото си искаме, освен това механата се напълни с хора в последствие. Ядохме набързо и си легнахме рано, понеже бяхме много изморени. В цената на спането влизаше и закуска, така че питахме Тишо кога да дойдем, пък той каза, че няма часове, когато дойдем. Освен това предложи да ни я донесе в леглата, но ние отказахме J

Бърди, Поли и Васчето на път

Тръгнахме с Васчето и Поли, посоката беше Калофер, където ни беше първото преспиване.

Трябва да се отбележи, че от една седмица бях с нова кола (на старо, разбира се) и тя беше започнала да си гасне съвсем самичка, когато й скимне. След като я гледаха камара майстори и разбирачи, установиха, че нищо й няма и единствения вариант е алармата да не е сложена като хората, затова в деня преди пътуването отидох на майстор, който направи някаква 20-левова магия на алармата.

Тръгнахме към 11 с ясната идея откъде се излиза за подбалканския път – някъде около Горни и Долни Богров. Освен това сме въоръжени с карта, а Васчето е перфектен карточетец и навигатор, така че не се притеснявахме. И не се притеснявахме през цялото време, докато се качихме на магистрала Хемус, което ни най-малко не трябваше да правим. Върнахме се на първата отбивка, върнахме се през целия Горни Богров и тръгнахме пак да търсим отбивка. За да не навлизам в детайли, 2-3 пъти „излизахме” от София и се връщахме, докато установим, че: А) на отбивката няма читава табела и Б) не трябва да се ориентираме по карта от Лукойл, защото точно на отбивката върху картата е сложено логото на Лукойл. Ние от край време си мразим Лукойл бензиностанциите, защото персонала е нелюбезен, никога не мият стъклата и няма нито една бензиностанция, на която да работят машинките за проверка на налягането в гумите – сега съвсем ги намразихме. Така или иначе, с това сложихме началото на голямото губене за тези 4 дни.

В крайна сметка успяхме да излезем от София (хип-хип!) и започнахме голямото ядене на млекца и пудинги. Тук е момента да кажа, че както пъстървата беше лайтмотива на пътешествието ни до Рилския манастир, така в това бяха плодовите млекца и пудинги, от които Васчето ни беше запасила доволно. Аз лично не ги обичам особено, което беше голям плюс предвид факта, че шофирах и ако исках да ям вярната Василена трябваше да ме храни в устата J

Веднъж излезли от София, пътят беше лесен и спокоен, без отклонения и шансове за загубване. Най-неочаквано обаче колата реши да си покаже рогцата и се изключи рязко. Слязохме веднага и за наш късмет на момента спря кола с две двойки, мъжете излязоха да питат какъв е проблема – което ние, разбира се не знаехме. Започнаха да зяпат под капака и там, насред Подбалкана, след камара майстори, момчетата установиха, че акумулатора ми е по-висок от  необходимото и се трие в капака и прегрява и изключва. Така че покриха акумулатора с един парцал и ми оправиха колата J J

До Калофер нямахме други приключения, само едно спиране на много красив водопад, чието име така и не разбрахме.

Въпросния водопад

В Калофер обаче традицията да се губим се възроди с пълна сила. За квартирата, в която щяхме да спим, знаехме, че е хубава къща до Девическия манастир. Тъй като Вас се возеше на предната седалка, на нея се падна честта да пита бабите в градчето за пътя. Само че от срам да не я помислят за девица, тръгнала към манастира, обясняваше на всички надълго и широко, че си търсим квартирата ДО манастира. Накрая ги оставих с Поли в колата под една църква и влязох в едно магазинче да питам това ли е. Докато си говорех със симпатичната продавачка, отвън се чуваше луд кикот – оказа се, че Поли се притеснила, че това не може да е манастира, защото е много малък, пък Васчето й казала „Е те колко да са девиците” J J J

Така или иначе, не беше манастира, а някаква църква. В крайна сметка намерихме къщата, която ще похваля – чиста, хубава, спокойна, а собственичката Тошка е невероятно мила жена. Ето я: http://www.naplanina.com/index.php?REQ=view&id=113&page=&cat=31&subcat=0&subsubcat=0

Починахме си малко и тръгнахме към града, където се качихме на паметника на Христо Ботев и го определихме като мястото, където калоферската младеж ходи да се натиска.

Вечеряхме в кръчма тип таверна, защото Поли искаше да седнем на „първобитно” място – имаше предвид старовремско, надявам се J Хапнахме, пийнахме, повеселихме се и на връщане към квартирата се загубихме J J Може би пийването имаше някаква връзка с това, не знам – във всеки случай, голямата ракия в Калофер е като 2 големи в София.  Пообиколихме нощен Калофер, накрая се озовахме пред манастира, където Поли реши да си каже монолога от Шекспир. Застана драматично пред вода на манастира, започна патетично и … го забрави. Така че, за да спасим положението, с Васчето изкарахме „Цъфналата ръж” на Р.Бърнс.

Единият от пътищата към Тошка минава по един тесен черен път, от дясно на който има стръмен склон. Ние, естествено, на идване с колата минахме по него и аз умирах от ужас на всеки сантиметър и нямаше по-щастлива от мен, когато разбрах, че има и друг път. Разбира се, загубили се на връщане, минахме точно по баира. Видяхме една кола, която беше паркирана точно на ръба на пропастта, което ме накара да изпадна в луд възторг и да обявя шофьора на колата за моя господ – а Васчето в същото време беше обзета от неудържим импулс да я бутне в пропастта J Спасих колата на моя бог, разбира се.

Стигнахме до портата на Тошка, минавайки покрай банда пияни чичковци, от които малко се поуплашихме. За късмет, естествено, се оказа, че не можем да отворим портата, а мъжете дойдоха при нас. Само че се оказаха безобидни пияни, които се скъсаха да хвалят Тошка колко хубава жена е и ни отвориха портата да се приберем.